Не си идиот!
Ако хората, които след първата си тренировка ми казват “Чувствам се като пълен идиот!”, знаят колко често чувам тази реплика, няма въобще да се притесняват.
Ситуацията е такава: отиваш за първи път на тренировка. Посрещнали са те дружелюбно, казали са ти къде какво е, обяснили са ти това-онова. И все пак - не си сигурен къде точно се намираш.
Там са се събрали много други хора, които са силно мотивирани и “нахъсани” за спорт. Още преди да влезеш в залата, усещаш, че между тези хора има някаква връзка, понякога не разбираш отделни части от разговорите им. Те се познават, ти си някак страничен наблюдател - чудиш се защо дойде сам, а не с някой познат.
Добавяме и непознатата обстановка - всичко ти е странно и дори и да ти харесва, ти е някак чуждо.
После се озоваваш в залата - там се сблъскваш с някакви непознати уреди - понякога повече, понякога по-малко. Но всички те ти приличат на някакъв вид уреди за мъчения. При това ще мъчат теб, дори не знаеш точно как.
Всички се подреждат, всеки си знае мястото, а ти дори нямаш място, след известно лутане, се наместваш. Понякога това не става съвсем успешно, може някой да ти направи забележка за това, че си застанал неправилно и пречиш. Вече не искаш да си там.
Изправяш се лице в лице с инструктора. Часът започва. Треньорът те гледа изпитателно, леко те поощрява, но най-често те поправя - това му е работата, ама само аз ли съм в тая проклета зала!?! Накрая в повечето случаи се стига до репликата “Ето това тук е лакътят ти!”. Инструкторът се е озовал до теб и ти посочва собствения лакът. Или след десетото повтаряне: Не лявото, дясното коляно!”, изведнъж разбираш, че това се отнася за теб.
Освен това всички в тази зала са някакви “извънземни” - справят се с такива упражнения и повторения, че направо не е за вярване, че успяват да дишат, камо ли да говорят, пък и да се усмихват. “Само аз ли не мога да правя нищо?!”Накрая си потен и уморен, чувстваш се непохватен и малоумен.
Да, знам, че малко преувеличих, но повярвайте ми - нормално е. За повечето хора първото посещение в тренировъчната зала е свързано със стрес.
Виждала съм много хора, които са толкова стресирани, че не се връщат повече. И всякакви опити да ги убедиш, че това усещане изчезва още след 2 - 3 тренировки, не помагат.Виждала съм и много други хора - които преодоляват този момент, проявяват малко упоритост (инат) и след няколко тренировки вече се чувстват значително по-уверени, по-свойски и дори им е приятно в спортната зала.
Този текст е за първата група хора - тези, които толкова се разочароват от себе си, че не се осмеляват да повторят спортния си опит.
За тях имам един поздрав:
Силно подозирам, че Стинг е изпитвал подобен стрес, когато като англичанин е попаднал за първи път в Ню Йорк: един нов, различен и стресиращ свят.
А светът на спортуващите хора си заслужава преодоляването на първия “идиотски” момент.
Елате и ще видите 
